КОСМОГОНИЯТА НА ДРЕВЕН КИТАЙ Файл:Clip-image0024-thumb.jpg Китайската цивилизация се заражда в средното течение на Жълтата река, в една от най-важните точки на земното кълбо, там, където се пресичат най-древните пътища, които познава човешкия род. За китайската древност черпим до голяма степен сведения от конфуциански паметници или такива, които са съхранявани от кофуциански библиотекари. На Конфуций се приписват редактирането и съставителството на „Книга на песните” и на „Книгата на преданията”/Шудзин/ - двата най-ценни паметника от по-сетнешното конфуцианско петокнижие. Подкрепяйки култовете и особено култа на Небето, разбирано като на-висша безлична сила, конфуцианството не се стреми да съзаде каквато и да е религиозна система. Поставяйки си за цел да формира общество с развита йерархия, то дори „резервира” най-високите култове за онези, които стоят на върха на социалната стълбица. Идеалът на конфуцианството е свързан с един-единствен храм на Небето, с единствен жрец владетел, който се явява единственият посредник между волята на Небето и онова, което става на земята, единственият изразител и най-покорен слуга на тази воля: той трябва да служи на Небето, както синът прислужва на баща, и затова е наречен Син на Небесата. Като отдава предпочитание на Безличния култ на Небето и избягва персонифицирането на висшата сила, конфуциансквото си осигурява по-голяма универсалност , но се приближава и до тъй скъпите му рационалистични тенденции. При това положение , естествено нямало място за митове и затова съвсем не е чудно, че китайската култура не е създала произведение като „Теогония” на Хезиот. В книгата си „Митология на Китай” се спира на предбудиските китайски митове, базирани на не конфуциански паметници. Според автора, запознанството ни с предбудистките митове е твърде несистематизирано и се налага да ги възстановавяме, за попълваме картината като мозайка, при което не всички камъчета идват на мястото си. Хундун или Хаосът. Древните кинайци не възприемат материалния свят като резултат от някакъв творчески акт. Той просто съществува от прастари времена, което обаче не означава, че винаги е бил такъв, какъвто го познаваме днес. Светът не е сътворяван, но в определен момент е подреден. И така в самото начало е Хундун или Хаосът, както обикновено се превежда. Едно от най-ранните сведения за него намираме в трактата „Джуандзъ” /Учителят Джуан/, чийто автор е живял през 369-286 г. пр.н.е. В тази филисофска притча Хундун се появява като владетел на Средния океан. Тук той е в триада с Шу или Бурният владетел от Южния океан и с Ху, или Поривистият владетел на северния океан. Ето превод на този откъс: „Бурният бил владетен на Южния океан, Поривистият – владетел на Северния, а владетел на Средния бил Хаоса. Бурният с Поривистият се срещали понякога в земите на Хаоса, който ги приемал радушно. И двамата, като се замислили как да възнаградят Хаоса за неговата доброта, си рекли „Всички хора имат по седем отвора, за да виждат, чуват , ядат и дишат. Само Хаосът си няма никакъв отвор. Да се опитаме да му пробием!” Всеки ден пробилави по една дупка. На седмия ден Хаосът умрял”. В „Книгата на преданията” Хаосът се появява под името Хуандоу. В един друг писмен паметник Хаосът е изобразен или като прогонено на юг същество с човешко лице, птича човка и крила, с две ръце и два крака, което при ходене си помага с крилата, или като живеещо на запад от планините Кунлун куче с дълга козина, четири лапи, приличащти на мечешки, но без остри нокти, което има очи и уши, но не вижда и не чува нищо, поради което , общо взето се придвижва тежко и трудно. Най-често прекарва времето си, като хапе собствената си опашка. От време на време поглежда към Небето и се смее силно. Има зъл нрав, затова с бясна ярост се нахвърля върху добродетелните хора и угоднически се умилква на лошите. За концепцията на прахаоса ни напомня и един откъс от даоисткия философски трактат, известен като „Хуайнандзъ” /Учителят от Хуайнан/, написан през 2 в. пр. Хр. „В дълбока древност, когато още нямало небе и земя, когато всичко било безформено и мрачно, в тъмата се родили две божества. И те определили границите на Небето и на Земята, след което всичко, що било мрачно, се отделило от онуй, що било светло, и осемте посоки се раздалечили една от друга”. В този откъс се срещат два специфични термина: „ин”, преведен тук като „мрачно” /всичко, което е тъмно, тежко, мътно/ и „ян”, преведен като „светло” /всчико, което е лъчезарно, чисто и леко/. Споменатите тук „осем посоки” са, разбира се, четирите основни и четирите междинни посоки на света. Така философията се връща към схемата за първоначалния хаос, от който благодарение на намесата на някаква двойка божества се отделят Небето и Земята.
Митът за Пангу – създадетят на света е не само най-пълната версия на китайския космогоничен мит, но – което е по-важно – съчетава в себе си и двете разгледани дотук, версии, а именно: мотива за първоначалния хаос и мотива за създателя на света. Както знаем, първият от тези мотиви е засвидетелстван сраднително отдавна, а вторият ни е познат от доста късни записки. Митът за Пангу не е от най-древните, познат ни е от паметниците , датирани към 3 в. Ето какво гласи той: „ Небето и Земята били в състояние на хаос, подобно на кокоше яйце, във вътрешността на което се родил Пангу. След осемнайсет хиляди ходини Небето и Земята се отделили едно от друго. Светлото и чистото станало Небе, а тъмното и мътното станало Земя. По средата бил Пангу, който всеки ден деветорно се преобръзявал. И станал той дух в небесата, и свят мъдрец на Земята. И всеки ден Небето ставало с един чжан по-високо. И всеки ден земята ставала с един чжан по-дебела. Пангу всеки ден ставал с един чжан по-висок И тъй било осемнайсет хиляди години. Небето станало много високо, а Земята много дебела, Пангу пък израсъл огромен. Затова и Небето е отадечено от Земята на деветдесет хиляди ли” Според този разказ Пангу изпълнява ролята на Атлас, който поддържа създадащото се небе, и го върши в продължение на осемнайсет хиляди години. Други версии приписват на Пангу и първия тласък в сътворението на Света. Според тях той имал непосредствен принос за отделянато на Небето от Земята, за разкъсването на първоначалния хаос. „Роден във вътрешността на огромно яйце, съдържащо първоначалния хаос, Пангу раснал и раснал, докато най-сетне му било трудно да си поема дъх. Затова заспал, за да се събуди отведнъж след осемнайсет хиляди ходини. Разтъркал очи, ала не видял нищо. Наоколо било непрогледна тъма. Преизпълнило се тогава сърцето му с тъга. Поискал да се измъкне от това гигантско яйце – грабнал брадвата и ударил с нея по тъмнината. Разнесълсе оглушителен трясък и яйцето се рапукало. Небето започнало да се отделя от Земята”. В едно по късно предание четем: „ Пангу изтласквал Небето все по-нагоре, а Земята – все по надулу. Но все още Небето и Земята били свързани. Тогава Пангу взел в лявата ръка длето, а в дясната – брадва и почнал да удря с тях. А сила имал огромна, та успял да отдели най-сетне Небето от Земята”. И двете версии имат една обща черта: в критичния момент, по принципа на неочакваното спасение се появяват необходимите за делото му оръдия, при това колкото по късна е версията, толкова по-богат е арсеналът от инструменти. Навсякъде се разказва, как Пангу векове наред подпирал отделящото се нагоре Небе, за да не се слее отново със Земята в първоначалния хаос, докато най-сетне не дошъл краят и на неговата мисия: „Дъхът му станал вятър и облаци, гласът му се превърнал в гръм и светкавица. Лявото му око станало на Слънце, а дясното се превърнало в Луна. Четирите му крайници станали четирите посоки на света, а неговите пет члена станали петте велики планини. Кръвта му дала начало на реките. Вените му станали пътищата на Земята, а тялото – почвата за полята. Космите му станали треви и дървета. Зъбите и костите му се превърнали в злато и нефрити. Семето и мозъкът му станали перли и яспис, а потта му станала дъжд и роса”. Така Пангу, умирайки, придава окончателната форма и облик на Земята и на Небето, като щедро дарява всемира, който сам сътворява от Хаоса. Пангу е „виновникът” за промените в света и е наследил много черти от Дракона с Факела за който ще стане въпрос по долу, а Пангу кучето или песоглавият човек от тотемичния мит, наследява формите на Хундун или Хаоса. Джулун или Драконът с Факела. Драконът с Факела има много старо родословие. За него споменава още Цю Юан в поемата си „Небесата питам”:
„Къде и Слънце не достига
Как драконът Джулун огрява?”
За Дракона с Факела най-старите коментари казват, че живее в северозападната страна, където никога не достига слънчев лъч. Затова държи в устата си факел, който рапръсква тъмнината. „Този дракон държи в устата си факел и осветява с него великата тъма”. И още: „Джулун има изпъкнали очи, а клепачите му, като се затворят, образуват права линия. Тогава настъпва мрак: като погледне става светло. Той не яде, не спи и не диша. А когато пък диша, вее вятър. Когато издишва идва зимата, а когато си поема дъх, става лято. Навестяват го ветровете и дъждовете, а той разпръсква Деветте Тъми и затова се нарича Драконът с Факела. Тялото на това божество е дълго хиляда ли. То има човешко лице и змийско тяло, а цялото е черено на цват. И живее то в подножието на планината Джун ”.
В книгата си Кюнстлер обеснява следното: „Учените отдавна вече са обърнали внимание на факта, че между митологичната традиция на предимтператорския период и традицията на Ранната династия Хан могат да се открят явни разногласия. Според някои изследователи това са два различни свята. За разлика от времената, предшестващи династията Хан, когато вяраванията и свързаните с тях предания предсталвяват доста компактна система, в паметниците от периода на династия Хан се наблюдава не само значително количество нарастване на митологичните мотиви, но и многобройни различия между отделните варианти на една и съща тема.”
Всички те ни дават една сравнително пълна картина за древните представи и вярвания на китайците, свързани със сътворението на Света.